В младостта си не вярвах в Бога. Атеист в семейство на свещеник е като гъска в стадо – изключителна рядкост.
Когато казах на баща си, че не искам да вървя по неговите стъпки, защото не вярвам в Бога, баща ми, противно на очакванията, не се ядоса.
Той ме погледна с онзи особен поглед, с който лекарите гледат на тежко болни пациенти, и каза, че до истинската вяра се стига чрез съмнения. Съмненията са изкушение, което трябва да се преодолее, за да се достигне до силна, непоколебима вяра.
На мен ми отне повече от 40 години.
Настъпи денят (баща ми вече не беше жив), когато осъзнах, че Бог съществува.
Всяка разгадана тайна на мирозданието, всяко направено откритие ме приближаваше към мисълта за съществуването на непостижим Висш Замисъл, Закон над всички закони.
По инерция продължават да ме смятат за непоправим материалист, но всъщност отдавна не съм такъв.
Стигнах до вярата след дълъг период на отрицание, и вярата ми е силна, както предсказа баща ми.
