20140525083202-20140525.bywcapmwnwНа днешния изборен ден се навършват 138 години от смъртта на Георги Бенковски. По сведения от Захари Стоянов знаем, че легендарният водач на Априлското въстание е убит в деня след празника на Светите братя Кирил и Методий. По стар стил това е 12 май, а по нов – 25 май.
Истинското име на Бенковски е Гаврил Хлътев. Той е роден през 1843 година в Копривщица. Има тежко детство, баща му Грую Хлътев, дребен и почтен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят — терзийство. По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати.

В продължение на десет години живее на различни места в Ориента — Измир – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика — български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски.

Паспортът на полския бунтовник Антон Бенковски попада у Гаврил Хлътев чрез неговия „откривател” за революцията – Стоян Заимов. С него Заимов успява да избяга от Диарбекир, а след това го дава на копривщенеца. С него той заминава за Цариград, където да подготви подпалването на турската столица като част от плана за неуспялото Старозагорско въстание през 1875 година.

Оттогава той се подвизава под името Бенковски, като упорито крие истинското си име и мястото си на раждане. За първо име си избира Георги.

В началото на 1876 година Бенковски е вече помощник на главния апостол на четвърти революционен окръг – самия Панайот Волов. През януари те преминават Дунава и се заемат с организацията на революционните дела в поверения им окръг. Волов правилно оценява качествата на младия воевода и предава ръководството в ръцете му. Трескавата дейност на Бенковски в региона на Перущица, Клисура, Поибрене, Мечка, дори и до Пещера, Брацигово и Самоков води до събирането на все повече и повече въстаници под знамената. Бенковски е човек на действията, решителен, враг на приказките и обсъжданията, кредото му е “никой не ще ни помогне, ако не си помогнем сами” и твърдо отстоява тези си виждания.

След получаването на кървавото писмо на Каблешков от въстанала Копривщица, той обявява немедленно въстанието. Хвърковатата му чета носи радост и надежда на въстаниците в различните окръзи, бързото му придвижване помага на пламъка на въстанието. В село Петрич Хвърковатата чета влиза в бой, а на Еледжик подпомага активно отрядите на въстанието. Бенковски безстрашно се впуска в бой, сякаш разбрал историческата важност на епохата, сякаш предвидил своята роля в нея, сякаш усещайки безсмъртието си. Сам той казва, малко преди погрома на въстанието и своята смърт “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!”

След погрома на въстанието, Бенковски заедно с група другари е предаден от овчаря дядо Въльо на турците. При преминаването на мостче над река Костина в Тетевенския балкан, Георги Бенковски пада покосен от турските куршуми. В душите на съвременниците, в душите на наследниците Георги Бенковски остава идеалистични образ на свободата, за която е копнял, на свободата, за която е умрял.

Ето как Захари Стоянов описва последните мигове на войводата, станали на днешния ден преди 138 години:

„Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на лъскавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо като куршум. Бреговете й от двете страни имат височина по няколко аршина. На това място, гдето я минувахме ние, гората беше дотолкова гъста, щото над главите ни се образуваше свод от заплетени клони, който представляваше покрита чаршия. Дордето преминем по местенцето, всеки си държеше пушката хваната през половината, за да пази равновесие.
Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.
– Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня – отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна… Тия са последните негови думи!…
Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!…
– Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр…. – бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! …
Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!… Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана – и гласовете „вурун“ и „тутун“ – всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!
Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери …” /БЛИЦ

Коментари

коментара