20140612062459-20140611.canclalkcw

Тържествен марш на руския миротворчески контингент в чест на пристигането на президента В. Путин на 16 юни 2001 г.

На 12 юни 1999 г. рано сутринта батальон от 200 руски десантчици от състава на миротворческите сили на ЮНПРОФОР в Босна, качени на БТР и джипове с камуфлаж на КФОР, преминават с бърз марш (над 600 км. за 7,5 часа) през Сърбия и завземат летище „Слатина” край Прищина в Косово, като изпреварват миротворческите американски, английски и френски части. Това става в първия ден, след като НАТО официално прекратява бомбардировките над Югославия.

Погледнато без призмата на „-филства” и „-фобства” Русия прави за Сърбия нещо, което никога няма да стори за България и очевидно сме си го заслужили. (Американците също няма да рискуват нищо заради нас, а от Британия никога не сме видели добро.)

Русия дава на НАТО шах с царя

Ако върнем лентата на събитията от нощта на 11 срещу 12 юни 1999 г., тогава се случва следното: Руснаците напускат заеманите райони в Босна неусетно. С пилотни коли на югославската армия без спиране пресичат Западна Югославия и в около 4 часа колоната навлиза в Косово поле за почивка. В 6 часа е получена задача да бъде превзето летище „Слатина” край Прищина, която е изпълнена след час.

Командването на НАТО научава новината от сутрешния блок на СNN и към 11 часа е изпратен безпилотен самолет, който да предаде видеоматериал какво всъщност се случва на летището. Британските части обаче изпреварват колегите си. Пак британски вертолети напират да кацат, но от контролната кула им забраняват. Когато някоя машина се насочи за кацане, отдолу се появяват руски БТР-и и десантчици с гранатомети.

Възниква търкане между руското и натовските поделения, вследствие на което командващия НАТО ген. Уесли Кларк дава заповед на 200 британски и френски парашутисти да открият огън по руския батальон. Те обаче се страхуват от въоръжението на руснаците и от очевидната им готовност да отблъснат нападението. Това разколебава британския генерал Майк Джаксън и той отказва да изпълни заповедта на ген. Уесли Кларк, като заявява, че няма да стане причина за започване на Трета световна война.

Задейства се „голямата дипломация”. Руският президент Борис Елцин след време твърди: „Казах на НАТО, американците и немците: Не ни тласкайте към военни действия.”

Между НАТО и Русия се пак е постигнато споразумение територията на летище „Слатина” да бъде поделена, а руски военен контингент, състоящ се от 309 военнослужещи с личното си оръжие, да бъде сформиран и изпратен в състава на КФОР.

На 6 юли на летище „Слатина” се приземява първият руски самолет Ил-76, превозващ около 30 десантчици, въоръжение, боеприпаси и храна. Втори самолет каца 4 часа след първия, тъй като Румъния изисква този времеви интервал. Руски източници посочват, че е използван коридор през Украйна и Румъния. След обяд пристигат още два самолета с руски войски.

Руски войници минават с кораби през Средиземно море. Пропуснати са и 7 железопътни ешелона.

В края на юли руският контингент в Прищина наброява 2000 души. Общо руските войници в KFOR нарастват до 3600 души, като в този брой се включват и намиращите се на летището в Прищина 750 души. Руски части има и в секторите на Германия, Франция и САЩ.

Русия се решава на този рискован ход, отчасти заради преднамерените действия на Запада, отчасти, защото никой тогава не се отнася сериозно към нея. Руснаците никога не е признати за пълноправни участници в операциите по поддържане на мира в бивша Югославия, нито пък за част от системата, вземаща решенията за Косово. Затова те така и не изиграха онази роля, за която смятаха, че са се споразумели и са предопределени, и се почувстваха двойно предадени – един път заради самата война и втори път – заради неспазването на мирните споразумения.

Пешки в голямата политика

В международната дипломация никой проблем не възниква на празно място, всеки си има предистория. Така е и с руската окупация на летището в Прищина.

Още докато въздушните удари на НАТО по територията на Югославия продължават, Западът се обръща към руснаците с предложение за провеждане на преговори за приключване на кампанията. В хода на тези преговори, с участието на руския посланик, е постигнато споразумение, според което НАТО трябва да прекрати масираните бомбардировки, а сръбските войски в Косово да бъдат заменени от многонационални сили, включващи и руски части, като именно те трябва да гарантират сръбските интереси и суверенитета на Белград над областта.

На 9 юни вечерта 1999 г. в авиобазата на НАТО в македонския град Куманово сръбски генерали подписват военно-техническото споразумение за изтеглянето на югославските части от Косово. С него приключват преговорите между сръбските военни и колегите им от Алианса, започнали на 5 юни в крайпътния македонски ресторант „Европа 94“.

Споразумението е основано на принципната договорка, постигната 3 дни по-рано в германската правителствена резиденция „Петерсберг“ от Голямата тройка за мирните преговори със Слободан Милошевич – зам.-държавния секретар на САЩ Строуб Талбот, специалния пратеник на руския президент за Косово Виктор Черномирдин и представителя на Европейския съюз – финландския президент Марти Ахтисаари. Тази принципна договорка обаче оставя „под линия“ (т.е. нерешен) въпроса с претенциите на Кремъл за собствена „окупационна“ зона извън командването на НАТО. Това обаче е напълно неприемливо за Съединените щати и съюзниците от Алианса. „Отделен руски сектор под отделно командване,… би било рецепта за етническо разделяне на Косово, тъй като сърбите щяха да гравитират към руския сектор“ – мотивира американската позиция Строуб Талбот в мемоарната си книга „Ръката на Русия“.

Заради въпроса „под линия“ заместник държавният секретар спешно заминава за Москва още на 9 юни. Но преговорите му с министрите на външните работи и на отбраната Игор Иванов и Игор Сергеев буксуват. А след изненадващия „спринт“ на 200 руски десантчици от Босна през Сърбия до летището край Прищина, в надлъгването между Кремъл и Белия дом на ход се оказват България, Румъния и Унгария. От тях се иска да затворят въздушното си пространство за руските транспортни самолети и да оставят десантчиците в Прищина без провизии и подкрепления в жива сила.

България като буфер между Русия и НАТО

„Вие сте истински партньор на САЩ, доказахте го със смелостта си, когато попречихте на руснаците да създадат свой район в Косово и да увековечат кризата” – заявява Збигнев Бжежински през ноември 2001 г. в София.

Тогава гуруто на американската геополитика и съветник по националната сигурност на президента Джими Картър получава от държавния ни глава Петър Стоянов орден „Стара планина“, а благодарността му е заради отказа на българското правителство да предостави въздушен коридор на Русия през юни 1999 г.

По този начин кабинетът „Костов“, заедно с правителствата в Будапеща и Букурещ, попречи на руснаците да създадат своя собствена „окупационна“ зона в Косово, която на практика да раздели провинцията на две части – северна (сръбска) и южна (албанска). В резултат бе подпомогната пълната албанизация и ислямизация на Косово.

От момента на руския десант на 12 юни нашето Външно министерство попада под ударите на телефонната дипломация на руския посланик у нас Леонид Керестеджиянц.

Впрочем само 4 дни по-рано, на 8 юни, българският премиер Иван Костов се прибира от първото си посещение в Москва и изобщо не подозира какво изпитание го чака в София. Там на среща „на четири очи“ с министър-председателя Сергей Степашин двамата се разбират, че „между България и Русия няма политически проблеми, а двете страни са стратегически партньори“. Костов дори оптимистично обявява в руския Бял дом: „С тази визита завършва един период на лъкатушене в двустранните отношения.”

За началото на новата българо-руска дипломатическа криза тогавашният ни външен министър Надежда Михайлова свидетелства: „На 10 юни вечерта заместникът ми Марин Райков бе информиран от представител на съюзническа мисия в София, за риска от евентуален дипломатически натиск от страна на Русия върху българското правителство. Причината – има голяма вероятност външното министерство в Москва спешно да поиска въздушни коридори за прелитане над България.”

Споменатата „съюзническата мисия” е американското посолство у нас, което спешно е задействано от Държавния департамент. Заради нерешения казус с бъдещото участие на Русия в международните сили за Косово – KFOR, американците основателно очакват от Кремъл изненадващи военни ходове.

Още на следващия ден заместникът на Михайлова разговаря и с Костов за предупреждението на янките. „Марин Райков беше човекът във външно министерство, който понесе тежестта на конфликта с руснаците и според мен се справи много добре. Беше подготвен, знаеше всичко. Често пъти говореше с премиера без посредничеството на министъра си” – припомня си шефът на премиерската канцелария Николай Вълчев.

Същата петъчна вечер на 11 юни руският посланик Керестеджиянц дава в аванс (?!) прием за националния празник на страната – Деня на независимостта, 12 юни. Костов и Райков решават, че имат удобен случай, за да предотвратят задаващата се дипломатическа криза.

Около 18,30 часа премиерът и зам.-министърът влизат в сградата на руското посолство и поднасят почитанията си на посланик Керестеджиянц за празника. Малко по-късно, по молба на Костов, тримата се отделят, за да поговорят „на шест очи“. Премиерът казва на руския посланик, че е некоректно България да бъде подложена на натиск – особено що се отнася до въпроси като даване на бързо разрешение за преминаване на чужди войски през небето или територията й. Костов изразява позицията на правителството, че ще разрешим преминаване, след като Русия подпише споразумение за участие в KFOR под единно командване. Премиерът също така обяснява на посланика, че процедурите са ясни, т.е. МВнР трябва да направи предложението и то след като се изясни какво точно се иска. Едва след като предложението на МВнР е прието от правителството, то се внася в парламента.

Леонид Керестеджиянц проявява разбиране като обещава на премиера да не се стига до ситуации, граничещи с дипломатическия натиск. След час Костов си тръгва от приема.

Само след половин денонощие обаче посланикът погазва обещанието си, а Москва вкарва в употреба любимия похват на руската външна политика – силовата дипломация.

Към 10,30 часа на 12 юни посланик Керестеджиянц звъни по телефона на Марин Райков. И все едно, че вечерта нищо не са се договаряли, иска от него „на юнашко доверие“ (без официална дипломатическа нота) да даде достъп до българското небе – нещо, което изобщо не е в правомощията на един зам.-министър. Логично получава категоричен отказ.

По-късно, след като обсадените руски десантчици спят в окопи и укрития, без снабдяване с храна, Русия все пак се споразумява с НАТО за участие на свой контингент в състава на КФОР.

Тогава американското посолство разрешава на парламента ни да даде коридор на Русия за превозване на нейния контингент в състава на КФОР в състав от 309 войници. При гласуването на 9 юли само по един от депутатите гласуват „против” и „въздържал се” – всички останали 213, леви и десни, водени от противоположни мотиви дават съгласието си.

На 25 юли 1999 г. руския военен контингент на КФОР е превозен на самолети Ан 124 „Руслан” през България в Косово.

Сагата свършва през 2003 г., когато Русия изтегля контингента си, тъй като задържането му е безполезно.

/По материали в интернет/ БЛИЦ

Коментари

коментара